Блогрол
Постинг
25.02.2007 18:33 -
Началото на краят в празния живот
Това беше обикновеният живот на едно момиче, живеещо в големия град, където всички бързат за някъде и погълнати от своя егоизъм никой не може да отдели дори няколко секунди, за да те дари с усмивка, а понякога това може да бъде пагубно. Въпросното момиче се казваше Юлия, но всички й казваха просто Юля и на нея това и харесваше. За всички около нея тя беше жизнена и винаги усмихната, готова да ти се притече на помощ и без да си я помолил, защото обичаше да вижда хората олколо нея да са щастливи. Но това беше просто една илюзия. Измама създадена от нея и не нарочно. Всичко стана случайно, защото тя не искаше да бъде в тежест не никого. Странно защо, но тя винаги си внушаваше, че хората наоколо не я искат край тях и че може би с присъствието си им досажда. Така винаги беше усмихната, само и само да прикрие това, което разкъсваше сърцето й и да не й се налага да обяснява. Беше свикнала тя да помага на някого, а не да й помагат на нея. Така до последния й дъх никой не разбра колко много тя бе страдала.
А тя наистина страдаше и не една и две болки разраняваха сърцето й и я караха да плаче. Не една и две вечери тя бе проливала сълзи. Това стана нейният начин да преживява всичко. Почти всяка вечер тя сядаше на рамката на прозореца, въпреки че я беше страх от високо и живееха на шестия етаж. Тя сядаше там и гледайки звездите, неусетно лицето й се навлажняваше от топлите й сълзи. Шепнеше болките си на нощния вятър и на луната. Шепнеше на тях, защото те винаги я слушаха и всеки път сякаш попиваха от тъгата й. Отнемаха мъките й за да може на следващия ден да бъде отново весела и усмихната и отново никой да не разбере как се тормози мисълта й колко силно й се иска да изкрещи срещу всички, че я боли. Болеше я. Много. Болеше я всеки път, когато погледнеше родителите си и когато си разменеше по някоя дума с тях. Болеше я защото непрестанно усещаше как те само искат нещо от нея. В сърцето си усещаше как те искат от нея тя да изживее техните неосъщаствени мечти. Но не можеше да им каже. Не моше да им каже и дума от това, което чувства или мисли, или иска за себе си, защото знаеше, че те не си дават сметка за нейните чувства и мисли и защото според тях това, което искат те е най-доброто, което може да иска някой. Тя нямаше смелоста да им признае, че иска да изживее годините си, защото никога няма да може да се върне кум тях отново, ако сега, на мога, не изпита това, което неините връстници изпитват. Страдаше. Страдаше защото виждаше как около нея приятелите й успяват да вземат наи доброто от живота си. Те обичаха себе си и обичаха другите, забавляваха се, чувстваха, танцуваха и се смееха, когато им беше весело и плачеха когато бяха тъжни. Но Юля не смееше. Тя не смееше да да чувства, защото незнаеше кой й беше приятел, на кой може да се довери. Незнаеше кой я обича достатъчно, за да е готов да страда с нея, за да не страда тя сама. Защото никога не беше усещала какво е да те обичат. Никога не се беше чувствала обичана. Затова просто се усмихваше и се радваше когато околните бяха щастливи. Само това й оставаше да направи. И все пак, това не беше нейно щастие
Но дойде онзи свещен миг. Мигът, в който пред нея застана човек ,за когото тя би се усмихвала дори само да срещне погледа му, а той беше щастлив да я вижда радостна. Това бе първото й влубване. Онова така ценно усешане, когато сърцето ти трепти толкова силно както крилцата на колибри и всеки дъх е прилив на свежест за всяка една клетка в тялото. И на Юля това и харесваше. Никога не бе чувствала така. Започна много често да се вижда с това момче, чрез него откриваше смисъл във всичко. Когато бяха заедно за Юля слънчевите лъчи бяха по нежни от коприна, а нощния хлад беше просто леко дихание по кожата й. Това бяха най-щастливите часове и минути, които беше прекарвала. Но както става винаги, трябва да се появи нещо, което да унищожи това блаженство. Тя разбра това, което се е случвало на много момичета да разберат. Юля разбра, че не е единствена. Това беше силен удар към една крехка душа. И така започна началото на края. Но аз не говоря за онзи край, когато прекъсвате отношенията си с въпросния човек. Аз пиша за краят, когато в дробовете ви влиза въздух за последно и след това никога няма да се случи отново. Краят, когато не усещате нищо. Когато вече няма болка, тъга или щастие. Краят, когато очите ще се отворят за последен път и ще съзрат небето в онзи красив цвят рано сутрин, когато слънцето още не се вижда, но вие знаете, че то скоро ще се появи, защото съзирате светлината по далечния хоризонт. Цвят, който не може да се опише от думите, защото те не са достатъчни. Цветът, който съзря Юля лежейки на брега на езерото, намиращо се недалеч от дома й, в последните мигове на отиващият си от тялото й живот.
Когато Юля ги видя заедно и видя жестовете им разбра всичко. Разбра, че тя е била просто едно нищо. Усети как духът й умира и всичко от нея си заминава. Вече нямаше сили да плаче. Нямаше сили да пролее дори още една сълза, а и нямаше смисъл. Това, което беше нейно, собствено щастие беше лъжа. Никога не бе имало такова нещо, никога не бе съществувало. Не е имало нито една истинска усмивка. Обвита в непрогледната мъгла на просветлението тя се прибра в къщи, погледна се в огледалото и за първи път не видя нищо. Вече нямаше помен дори от тъгата. Нищо не бе останало от това момиче. Някога тя беше затворник в клетка изплетена от очаквания и ненавист към самата себе си, а сега дори това го нямаше. Юля беше опитала от любовта, дори и измамна, и сега не можеше пак да се върне към старото си “аз”. Не. Не и след като беше изпитала нещо друго. Нещо толкова живително и всъщност много нужно на всеки от нас. Сега тя бе само сянка. Просто призрак останал след подбора на съдбата. Когато Юля видя в огледалото просто блед спомен от някогашния човек разбра , че няма сили да се бори за живот, който така или иначе беше загубен. Искаше да избяга, за да не може никой да види страданията й. Затова просто излезе и тръгна по стария ,прашен път не далеш от дома й, който извеждаше до голямо езеро. Някога, когато беше малка и не беше попаднала в оковите на мисълта си и на обществото, това бе едно от любимите й места. Там, седна на една отдавна позната скала на брега и се загледа в бистрата вода. Седя така дълго, много дълго, гледайки празнотата пред себе си.
Минаха два дни откакто беше излязла, когато я откриха. Тя лежеше на същата скала, но сега само безжизненото й тяло и кръвта изтекла от срязаните вени подсказваха за тъгата на момичето. Но тя не издържа да бъде затворник в главата си, не можеше вече да се мрази и да гледа как живота минава край нея.Не искаше този живот. Тя откри спасение в смъртта, избяга от безмисленото скитане, за да се прехвърли в безкрайността и забравата. Това бе нейният начин и така тя спаси душата си. Авторката моли, който чете това да не прави асоциаций и предполижения или поне да не ги излага на глас пред самата писателка или който и да било друг, а да ги запази за себе си. Никой, дори авторката, не гарантира за автентичноста на геройте или събитията.
'Шестте милиона – изгубени и намерени' ...
Началото на една депресия
Японска живопис.XIX - началото XX век.
Началото на една депресия
Японска живопис.XIX - началото XX век.
Няма коментари
