Успях да проникна в една от многото загадки на човешкия живот: най-голямото страдание в нашето съществувание е нашата вечна самота и всички наши усилия, всички наши действия са отпревени само към едно - да избягаме от тази самота. Тези тук, любовниците по скамейките под откритото небе, се стремят като нас самите, като всички създания да прекъснат това усамотяване поне за минутка, но си остават и ще останат винаги сами; ние също.
Всеки повече или по-малко чувства това.
От известно време насам чувствам ужасна мъка от това, че разбрах, че открих в каква страшна самота живея и знам, че нищо не би могло да ме отърве от това изтезание, нищо, чуваш ли! Каквото и да предприемем, каквото и да направим, каквито и да са поривите на нашето сърце, зовът на нашите устни и пламенността на прегръдката ни, ние сме винаги сами.
Помъкнах те тази вечер да се поразходим заедно, за да не се прибера вкъщи, защото сега страдам жестоко от самотата на моя дом. Какво би ми помогнала тази разходка? Аз ти говоря, ти ме слушаш и двамата сме сами; макар и един до друг, пак сме сами. Разбираш ли?

                                                                                                           Ги дьо Мопасан